не е толкова фатално, колкото да срещнеш Джо Блек, но е интересно, вълнуващо. Кани към едно пътуване навътре в Аз-а като провокира потъване в дълбините му и задава въпроси за самотата, доверието, насилието, бруталността и жестокостта на индивида, когато е освободен от социални последици. Безпощадно откровена, обезоръжена, с оголена душа, тя се превръща от субект в обект на собственото си изкуство. Дълбоко ранима и безкрайно търпелива, тя изследва собствения си лимит на страдание, физическо и психическо, за да се намери във възприемането на останалите на нейната личност и творчество. Неразбрана, тя бива често анатемосвана, заклеймявана като вещица, която върши сатанински дела. Нейният отговор е спокоен - важен е контекстът на всичко, което правиш. Истината е, че тя плаши, нейните представления напрягат и искат отговори. Къде свършва нормалното, тя се движи по ръба и често оставя в ръцете на зрителите си собствения си живот. Превъзмогва обида, болка, страдание, шокира аудиторията със екстремните напрежения, на които се подлага. Така провокира да излязат на повърхността тежките страхове, задръжки, води към освобождаване от страха.
В Белград до края на януари минава едно културно събитие, което си струва усилията на 360-те километра път от България - изложбата на Абрамович, която се нарича “Чистачът”. Чух за нея от любима приятелка, за което съм ѝ много благодарна. Помещава се в музея на модерното изкуство в Белград, който е една много красива сграда на брега на Сава. Самата изложба, финансирана от сръбското правителство, предизвиква големи дебати в обществото, които го поляризират много силно. За част от белградчани тя не заслужава вниманието, което й се отделя, защото е родоотстъпничка, избягала е преди 40 години от страната си, за да поеме трънливия път на странстващ творец, който говори по един много нестандартен начин на аудиторията, наричат я луда, вещица. Марина тръгва по света, среща сродна душа в Лицето на Друг артист Елай, с когото представят изкуство, наречено живо изкуство. То е нематериално изкуство. Както самата Абрамович казва - след музиката е следващото по абстрактност. Затова днес я наричат бабата на пърформанса. Ето я след много десетилетия отново в родния Белград. Някой е оценил значимостта й и й е отделил подобаващо място и време, въпреки, че нейното име не се произнася с апломб и ликът й не краси самолети, както гордостта на нацията Новак Джокович. Дори прекрасните ми белградски домакини не са склонни да й дадат шанс и да й отделят място и време в музея.
Абрамович наистина е трудна за преглъщане. Представленията й са остри като бръсначите, с които реже плътта си, крайни, като това да седи по 13 часа на ден на един стол неподвижна и да осъществява невербална връзка със сядащи пред нея зрители, които тя гледа безмълвно в продължение на 736 часа. Изисква много сериозна най-напред техническа подготовка. Тя експериментира не само с физическата издържливост, изследва лимита на психическата устойчивост, отива до самия ръб на това, което може да понесе човекът.Темата за доверието е много централна в изявите й. Огромен лък между нея и нейния любим, с опъната тетива и стрела насочена в сърцето й. Да не се изстреля стрелата и да я прониже, е оставено на баланса между двете тела.
Едно от най-известните й представяния е в МоМА музей, на което тя оставя 72 различни предмети от бита - от пистолет с един патрон, през бръснарско ножче до роза, сяда в залата и всеки посетител може да прави с нея каквото си поиска, охраната няма право да се меси. Един я порязва с ножчето, тя остава в покой, друг насочва пистолета в челото й. Друг зрител го спира да я застреля. Всички тези видеа, направени по време на съответните събития, днес са събрани на едно място, курирани превъзходно в петте нива на музея. Звук и картина се смесват по един много импресивен начин, в началото изглежда сюрреалистично, но с времето се свиква с картината в звук и образ.
Откоси на къртечници, които те посрещат на входа, звукът от плющящи шамари между двама влюбени, които постепенно засилват темпо и сила, балкански фолклорни мелодии. Време трябва, за да може човек да потъне в атмосферата, да проумее смисъла и значението на това, което артистът иска да каже. Всички пърформанси са дълги, с повторения, сякаш Марина подлага на изпитание нашата издържливост, провокира нашето доверие към нея.
Абрамович изпитва, крайна е в изказните си подходи, многолика е, различна всеки път. Една линия в цялата й многогодишна работа, обаче върви като лайтмотив - изследване на лимита бил той психически или физически. Някои намират представленията й сатанински. Контекстът на това, което правиш го определя какво е. Мястото и намерението на това, което се прави го дефинира. Езотерика и спиритуализъм е това, с което Марина вълнува.
Минавам през пространството като във филм. Събрани, представленията говорят много, изчистват възприятията, тръгваш по пътеките, по които тя неусетно повежда, към място, където няма страх.
Последната зала. Балкански епичен фолклор. Марина отива дълбоко в изследване на отколешните традиции и вярвания по тези земи. Като във всички древни религии, хората са смятали, че са богоравни, с космическа сила, която всеки отделен човек носи. Жената, когато се жени, се свързва със Слънцето, мъжът взема Луната за невеста. Тече филм в три последователни части: в първата жени пеят протяжна, тъжна песен. Те са с черни забрадки и заголени гърди, които са на показ. Следват мъже в балкански носии с отворени отпред панталони. В третата част на фона на плющящ дъжд жените яростно заголват гениталии, а мъжете еякулират в земята. Не бързайте с оценката, няма порно въздействие. На преден план е изнесено страданието от природната стихия и опита на хората да уплашат и прогонят лошите, небесни сили, като им противопоставят своята сила.
Това е Марина Абрамович - различна, странна, екстремна в изказа си. Дълбоко човечна.
Facebook Iliana Alipieva | Instagram Iliana Alipieva
