Скъп приятел, сладки приказки, меки есенни багри, живописен път, тиха музика, идиличен уикенд. Ловеч. И малко по-нататък - Деветашка пещера. Двата часа път са достатъчни за отърсване от градския прахоляк. Около Осъма е още лятно и топло. Хора почти няма. За първи път съм на това място. Имам яке и жилетка, тъмни спортни обуща - екипировка за пещера, зная, всички пещери са тъмни, влажни, тесни и студени. Блажени са невежите!
Изненада! За най-голямо изумление пещерата посреща с висок сводест вход, от който се открива огромна, кръгла зала, топла, суха и осветена отгоре от седем отвора в карстовите скали. Синьото небе и клоните на дърветата са красив, нарисуван от природата таван, в най-ярките нюанси на синьо и зелено. Наричат я също “Очите на бога”. Приляга й много точно това име. Гледката е смайваща, неочаквана, необичайна. Зрителят потъва в друг свят, лентата се връща с шеметна скорост назад във времето до неолита чак. Още тогава е била населена пещерата с наши предци. Оставили са някои предмети от бита си за поздрав. В лявата част на пещерата тече малка рекица, с буйна зеленина. С лек ромон водите се носят надолу, като оставят приятен звън на поточе. Двата ръкава на пещерата не са отворени за посещения, въпреки надписа в обратен смисъл. Никога не са били. Защото, освен хора тук намира подслон мнгообразен животински свят от все редки обитатели, застрашени видове.
В България досега са намерени около 5100 пещери. Те предлагат уникални условия за живот - специфичен микроклимат - почти постоянна температура и влажност, ограничена или напълно липсваща дневна светлина. Тази среда е изключително деликатна и опазването й е от голяма важност, поради това, че някои животински видове се въдят само на едно място.
Деветашката пещера е една от най-големите у нас. Приблизителната й дължина е 2,5 км. Тя дава подслон на огромен брой прилепи и е много важно място за тяхното зимуване. Тук птиците много добре преживяват хибернацията си през студените месеци, която им помага да пестят сили и енергия, за да оцелеят. Не, не пустосвайта тези създания, моля. Не те донесоха вируса, който ни заключи у дома. Те са по-скоро полезни бозайници, които се хранят с вредители по растенията, а също опрашват някои растителни видове, които иначе не биха могли да оцелеят.
От десния ръкав на пещерата идва постоянен топъл и приятен въздушен полъх. Той се намира на по-ниско ниво и пред него има кръгла площадка, като голяма циркова арена, върху която са изляти няколко цилиндрични постамента. Явно не са от неолита. След това ще разбера, че Деветашката пещера е била място, на което са се съхранявали продукти от държавния резерв и горива в случай на война. Затова до 90те години е била засекретен обект. Вече простих на училищните организатори на екскурзии в края на всяка учебна година, които ми помогнаха много да опозная България, че не са ни довели на това изключително място.
Гледам, въртя се в кръг из пещерата. А тя ми разказва. Опитвам се да видя какво е било тук 7 хилядолетия преди новата ера. Уморени от номадството, семейства в първите домове, мъжете на лов, майката - център на общността. Някакви козлета, овчици припкат наоколо, някой върти глина в ръце и прави съдинки за бита. Умилителни картини рисува въображението.
Има домашен уют тук. Приятно е да си на това място. Омиротворява вечността на скалите, успокоява. Не бързам да си вървя. През цялото време отнякъде се чуват гласове на обитателите на пещерата, припряно накъсано общуване. Само звук и леки бързо прелитащи сенки. Някак близко и познато звучи всичко наоколо.
Цветовете по отвесните стени на пещерата са като визитна картичка на създаването на неживата природа. Един след друг вървят пластовете на земните недра, разказват ни историята на света. Милиони години на едно. Ние сме само дъх на вечността.
Крушунските водопади
На излизане една услужлива карта на местността ни подканва на разходка до Крушунските водопади, само на половин час път с кола от пещерата. Обядът, разбира се, може да почака до довечера.
Кратка разходка по зеления хълмист терен нагоре кара посетителя да се почувства като елф от приказките. Дървета, храсти, мъхове, лиани, искрящо зелени и свежи. Дъх на мокра земя и ранна есен от опадалите вече листа на дъба.
Водопадите са няколко на брой. Имат интересни форми, не падат отвисоко, а са пресечени от миниатюрни плата на няколко нива. Така водата пада леко и без сила като ефирна прозрачна пелена. Синият вир е точно като декор от фантастичен филм. Паднали дървета, коренища във вода, папрати, пълзящи растения, лека мъгла от влагата на водата, това си е сюжет за музикален мотив от някой изтънчен разказвач на клавирни истории като Клод Дебюси, например. Човешките гласове потъват в меката водна завеса. Тихо е и идилично. Толкова е красиво, че дори нямам желание за снимане. Наслада, отпускане, тишина, отнякъде гласове на птици също. Разходката из водопадите е дълга и приятна. Пътят лакатуши нагоре-надолу, отдясно, после отляво на водата. Чиста и девствена природа. До заник слънце, до последния лъч над водопадите, окото няма насита за красотата тук.
Мисля си, преди година по това време ходих чак в Ирландия, за да видя неолитния комплекс Бру на Боня, пък тук дойдох едва ли не по неволя. Май има и добри страни това, че не можем да пътуваме надалеко. Опознай родината! Ще я обикнеш! Прекрасна е!
Facebook Iliana Alipieva | Instagram Iliana Alipieva
