Когато бризът над морето стане по-хладен от морската вода, когато щъркелите съберат ята и се отправят към Африка, когато оранжевата фланелка на продавача на царевица на плажа добие цвят на розов облак по залез слънце, когато след буря морето утихне до гладко огледало и чайките, накацали като бели бисери, се оглеждат във водата, когато зокумите започнат да ронят малинови на цвят сълзи върху попрегорялата трева, когато смокинята на двора с полегнали от плод клони поднесе първия божествено вкусен, тъмнолилав плод, с диамантена капка сладост на ръба ѝ отдолу, когато дните окъсеят и слънцето вече не жури, а гали през целия ден, когато вечерите захладнеят, утихнат, добият приказност с неизказан меланхоличен контур, дошла е есента.
Лятото мина на един дъх, остави сладост и нега, нежността на затихващи стъпки, като любовник след страстната нощ на разсъмване, който целува леко любимата, за да не я буди от унеса и после силуетът му се стопява в светлината на хоризонта.
Лятото - лелеяно, мечтано, очаквано, планирано година напред, този път бе различно – събрано, уютно, интимно някак, вън от истерии, напрежение, хектиката на летища чудовища, изгубени куфари, претъпкани плажове, нощни партита, шум и суета.
Къде да го подредим в класьора на спомените? Не пасва някак в инстаграм, нито във фейсбук. Не сме били на задължителните места за чекиране в социалните мрежи. Почивките минаха без разпиляване, стремеж към разточителство, силно шумни наслаждения, непосилен понякога лукс - все неща, които центрират живота ни извън нас. По неволя настъпи време на постепенно туширане на показност, манифестиране, суета.
Яловото общуване в различните комуникационни канали, които ни манипулират страховито, за да ни отнемат най-ценното, което притежаваме – времето, за да го убиват бавно, методично, подло, сякаш изгуби леко позиции. Съвсем естествено дойде моментът, в който започваме да центрираме живота си върху самите нас. Кой съм, какво искам, какво ме движи, какво ме вдъхновява? Време за среща със себе си. Чуден нов и непознат свят! Защото това, което сме не зависи от мнението на другите. То е само в тяхното съзнание. Хората биха били отчаяни, ако знаеха колко малко останалите се интересуват от тях. Само его помпа самочувствието, че сме много значими и важни за останалите. Но това не ни прави щастливи.
“Единствено от себе си зависим
където и да сме, във всеки час.
И щастието можем да намерим
единствено в самите нас.”
Оливър Голдсмит
Времето даде шанс на едно друго пътуване, не показно, скромно, дълбоко лично, което е интересно единствено за този, който го начева. Неочаквано, стряскащо, ново, страшно, опасно. Без извинения, без оправдания, без възможности за бягство. Едно чудно пътуване по стръмния път на себепознанието. Безценно.
Facebook Iliana Alipieva | Instagram Iliana Alipieva
