Социализмът от моето детство бе сив на цвят, блудкав на вкус, с мирис на застояло. Наричахме дните си сиво ежедневие. То бе белязано от малко на брой празници. Най-цветният от всички бе Осми март. Възникнал като протестен акт на работещите жени за равни условия на труд, в зрелия социализъм се бе превърнал във всенародно честване на жената майка и труженичка.
Не зная защо, но всички пустосваха празника, Клара Цеткин (като негова инициаторка) и строя, който ни беше виновен за всичко. Но пък му се наслаждавахме истински. Не беше официален празник. Това не пречеше да бъде един от най-красивите измежду малкото ни празници. Профсъюзите организираха пищни тържества. В лишения ни от цвят свят се появяваха като красива дъга пролетни цветя, огряваха за кратко деня и тутакси изчезваха след празника. По бюрата в офисите, тогава наричани канцеларии грейваха зюмбюли и лалета, положени в буркани от кисело мляко. В задължителната програма имаше тийм билдинги, по нашему банкети по предприятия, за които подготовката започваше месеци предварително.
В центъра на Осми март беше за децата майката, за обществото – работещата жена. На този ден, в тези си две роли тя блесваше достойно в светлините на прожекторите и получаваше заслужени пет минути слава. Обръщам поглед назад. Умилително ми е да видя вълненията и суетнята около празника. Ето ги майките ни:
Еманципиран бубикопф,
водна ондулация, бификс, лак за коса,
перлено-розов маникюр, фалшиви перли,
къса пола, чорапи с ръб, високи токчета, банкет в ресторант-механа: мешана скара, оркестър без име, туист, рок енд рол.
нощен бар с програма,
нисък таван, жена-маркуч,
илюзионист, асистентка млада,
лукс от мрежени чорапи и щраусови пера,
уиски с бадеми, упадъчна музика,
флирт с колега,
забранени страсти
на среднощни деца, родени и отминали в нощта.
През годините след “демокрацията” празникът залиня, загуби лустро, разми се в множество други чествания. Но друг празник на майката не се яви. Честването на най-важната роля на жената бе потулено, смали се до много тесен, семеен кръг, обезличи се.
И ето ме днес съвременна майка-жена:
На бърз ход към офиса,
права дълга коса, без лак и бификс,
ниски обувки, панталон,
часовникът ми отчита крачки пеша,
Празник е комунистически, за какво празненства?
Мъж в командировка, чужда жена
Джендъри различни (дано) с цвете в ръка, бързат през площада, кой накъдето има любим/а, майка, жена. 
Времена и нрави се променят. Останала е, обаче една тънка нишка, която прокарва следата към нашите дни и е връзката с времето, когато отдавахме почит на жената - творец на блага. Не, не е патетично. Точно е и на място е. И заслужено е. И да, днес е денят, в който казваме: „Благодаря ти, мамо!” И е истинско, и много красиво. На мен ми е мило, празнично ми е, дори, когато не искам да го призная. Защото аз съм титаничната сила на природата, началото, новия живот! Всяка година едно ухание, аромат тежък, сладък, омаен, неизменно ме кара да преживея празника, така както го усетих в първия си досег с него като малко дете, което стиска в ръчици цвете за мама. И днес го нося като факел, да ми свети. Едно изключително красиво цвете, с красива легенда за божествена любов. Хиацинт. Зюмбюл.
Кое е вашето цвете за празника?
Facebook Iliana Alipieva | Instagram Iliana Alipieva
