Цветенцата заспиват,
тревичките почиват,
а от небето сиво се сипят мълчаливо
белите снежинки като във картинки

Срещнах я на премиера в Народния театър. Седя в още полупразната зала, когато в контражур на портала на вратата се явява фигурата на жена с красива осанка. От ореола на лампите в коридора изглежда като привидение. Погледът ми се фиксира върху нея. Вече пред мен на реда, мога да я видя добре – тъмносин костюм с пола, копринена бяла блуза. Тъмни чорапи и черни лачени балерини, малка, черна дамска чантичка в ръка, класика, която изглежда винаги на място. Лицето ѝ голямо, подчертано от очила с дебели рамки, устни в цвят бордо, съвършено подредена фризура на водна ондулация, веждите, нарисувани с черен молив, очите, сякаш учудени от срещата със света, гледат с интерес наоколо, но дискретно, без да притесняват обекта на наблюдение. Стара е. Но това не стряска, не дразни.

Годините, разпилени навсякъде по лицето ѝ, разказват неспирно житейски истории. Доста едра за възрастта си, с изправен гръб, дълги, жилести пръсти, които веднага си представям как чаткат по машината за писане. Наскоро е навършила 90 години. Адмирации! Не се стърпявам и правя комплимент. Тя също е забелязала нещо у мен, което е повод за неангажиран small talk. Бодра, съвсем свежа, с някак звънък, въпреки вече ниските октави на гласа ѝ, смях. Поздравявам я за празника ѝ, за това как изглежда, за това, което е направила за малките деца със словото си. Разказвам ѝ за моята първа чута и изпята песен в живота. Детство, минало със “Зайченцето бяло”-  емблемата на моите най-ранни години, и тези на моето дете. Смее се, на всички е известно, че се е получила спонтанно, за запълване на празно място в списанието, в което тя работела. Бъбрим като ученички в междучасие. Гледам я с възхита. Присъствието ѝ, маниерите ѝ, изказът ѝ, класата ѝ те карат да се чувстваш много добре.
Пиесата започва. Но аз гледам жената пред мен. Така и не запомних кое беше представлението. На изпроводяк се разбираме да се видим отново, за да даде интервю за вестника, който тогава издавахме. Проточих във времето срещата ни по някакви причини, после тя назля. Интервюто остана недовършено. Днес, колчем видя бебе, първият поздрав, който ми иде на ум е неувяхващото Бяло зайче - неизменно предизвиква радостна усмивка! Блажена Леда Милева! Днес тя би навършила 100 години.
 

Facebook Iliana Alipieva | Instagram Iliana Alipieva