Милениумът, освен началото на новия век, даде старт на моето поколение за бясно състезание с времето. Понатрупали малко опит като капиталисти, наивни и с блясък в очите, ние се втурнахме да покоряваме върховете на своите представи за успех. Напред и само нагоре, каквото и да струва. Борба с всички предизвикателства на времето, с всички демони вътре в самите нас. Страховете сритахме в ъгъла, покрихме ги с мекото одеало на егото си, прогнозите, които не бяха в посоката на нашия ентусиазъм просто игнорирахме като досадни просяци, които ни дърпат за пеша, минавайки по улицата. Наивно вярвахме, че държим руля на съдбините си в свои ръце и курсът зависи от нас.

„Ако младостта знаеше…” започва една мъдра поговорка. Ако младостта знаеше, тя би щадила тялото – храмът на нашия живот. Умален модел на космоса в нас, в който цари хармония и баланс. Всяко сътресение отеква някъде дълбоко, оставя следа, трептенията му предизвикват дисбаланс. Понякога лек, тогава тялото е казало – боли. Не слушаме. Докато един ден внезапно, съвсем не по плановете ни, се окажем в някое спешно болнично отделение, изпълнени със страх и ужас от присъдата на човека с бялата престилка. Лекарят. От надежда до пълно отчаяние и обратно, мозъкът се люшка със страшна сила като махало, всеки жест на доктора го засилва от едната крайност към другата. Защо точно аз? Това е страшният въпрос. Искаме всичко да се беше подредило по нашия план. Толкова усърдно работихме по него!

И ето ме в кабинета на професора. Ужас, страх. Той търпеливо ме изчаква да се успокоя. Когато вече няма сълзи, намирам себе си в кожено кресло с цвят на узряла тиква в красива стая – импровизирана изложбена зала на близкоизточно изкуство. Топли тонове - червено, охра, синьо, меки персийски килими в геометрични шарки, за които казват, че са картографски изображения, медни съдове с патина на времето, керамика, съхранила завинаги топлината на огъня, който я е създал. Каква е тази картина?! Къде се намирам? Дори не съм на психиатър, а в кабинета на доктор интернист. На въпроса в погледа ми, отговаря, “харесва ми да съм си като у дома. Разкажи ми за твоето ежедневие?” Искам да си кажа за болестта, за страданията, имам документация, изследванията, очаквам да чуя утешението, лекарството. За какво е всичко останало? Започвам. Назад във времето – кратък ретроспективен филм. Бързам, говоря, говоря, прескачам от година на друга. Свършвам. Очаквам. Присъдата.

Миг мълчание. “Знаеш ли какво съм установил за дългата си практика на лекар? Хората боледуват само, когато са нещастни!” – присъдата и лекарството, всичко е в това изречение.

Така започна моето ново летоброене.

Facebook Iliana Alipieva | Instagram Iliana Alipieva