Дни еднакви, равни, със заоблени от безделие форма, подредени в редица като бели хлябове преди да бъдат пъхнати във фурната. Всеки ден опичаме по един. Същият като предния. Излизат безстрастни, безцветни, без вкус. Какво им липсва? Дъх на свобода.

Една зараза, която шета из целия свят от половин година насам, ни натика на тъмно в ъгъла, заключи ни при страх и съмнения, сложи лепенки на устата ни, парализира мозъците ни,  промени живота ни завинаги. Как ще продължим нататък? Мащабите, последиците, резонансът върху целия ни живот тепърва ще се осмислят.

Навън! Дневната доза бягство от безкрайното седене у дома.

И слънце се е показало за награда. Скитам из градските пространства, в които зная, че няма хора. Пред мен се е ширнал булевард „Мария Луиза“. Игнорирам порутените, неподдържани фасади, грозни графити, изоставени сгради, празни магазини с мръсни витрини. Радвам се на безлюдните улици. Гледам раззеленените корони на дърветата, вдишвам чистия въздух, свободен от изгорелите газове на коли. Съвсем неусетно стигам до Лъвов мост, днес останал почти без движение. Оттук на един хвърлей място е гарата, Централната. Последното ми посещение бе преди 30 години. Не обичам гарите. Никога не успях да харесам тези места.

Първото ми пътуване сложи дамга върху гарата като място за страдание, когато на 3 години за първи път се отделих от най-любимото същество на света, моята майка. Сърцето ми спря. Сълзите се лееха от две малки поточета без спир и мокреха бялата ми блузка с бебешка яка и къдрички по ръба ѝ. Плаках през цялото време до Варна, и по-нататък дни наред, докато майка ми не пристигна със самолет да ме утеши. Оттогава остана този горчив вкус при вида на гара.

Последният път, в който пътувах с влак бе до Плевен. Разделях се с голямата си любов. Романтично и трогателно. Отчаяни целувки за сбогом, всепомитаща обреченост. Бавното потегляне на влака сякаш разтегля като ластик до краен предел напрежението и болката, тетивата на мъката се напряга  до скъсване. Непоносимо протяжно сбогуване. Мразя разделите. Страдам, когато трябва да кажа сбогом. Частица от мен умира всеки път, когато влакът потегли бавно нанякъде. Обхваща ме чувство за изгубеност. Уж си тръгнал за някъде, а се връщаш при своите мисли.

Не зная как краката ме доведоха точно тук днес. Голямото празно фоайе този път носи покой. Няма пътници, пероните са празни. Няма и машини. Дори тъгата на сбогуването я няма. Един архивен влак само стои като накипрена за сгляда невеста в средата на халето. Здраво хванат на мястото си. Без пара в локомотива, без свирка. Няма релси, които да трасират пътя му напред. Един влак за никъде. Гледам го. Не съм ли аз този влак?