Що е любов ли? Ще ви кажа, в дъното на цялата история стои той - синът на бога на войната Марс и богинята на любовта Венера. С миловидно лице, с усмивка блага, с ангелски криле, красавец най-любим. Гърците го наричали Ерос, латинското му име е Амур – любов. Любимото му занимание е да се забавлява със своя лък и стрели, които сипе върху богове и хора и така ги прави подвластни на любовта.

Как точно става влюбването е въпросът на въпросите, на който търсим отговор, откакто свят светува. Както казва една моя 9-годишна приятелка, май че имало нещо общо с прострелване в сърцето. Купидон обикаля с лък и наръч стрели и е главният виновник за всичките сърдечни перипетии, които ни спохождат. Понякога стрелите му имат своя траектория - пробождат единия от нас, а другият остава да се рее в самота в пространството в очакване на своята съдбовна половинка. Дори божествените създания бъркат понякога.

Ако остане без ответ любовният ни повик, страдаме – дълбоко, разтърсващо и всепоглъщащо. Изглежда страшно и фатално. И е така. Не знаем накъде ще ни отведе чувството. До какво прозрение ще ни изведе. Но, винаги има и едно „но“, което дава упование. Ако се потопим достатъчно дълбоко в собствена печал, то може музите на някое изкуство да ни споходят и ако имаме късмет, Ерато или Мелпомена, ще приседне край нас да ни благослови с целувка по челото. Ако не сме като Ромео, то поне един Шекспир да проговори в нас. Все някаква утеха е.

„Защото любовта, тя е страшно нещо: „ жестока ласка, нежен яд, от хаоса новосъздаден свят, пух тежък, леден пламък, болно здраве невярваща  вяра, сън наяве.“ (Уилям Шекспир, „Ромео и Жулиета“)

Старата поговорка казва: „Оnly fool fall in love“. Да де, ама всички защо толкова я искаме, бленуваме, преследваме? Защото ни дава усещане за живот. Защото Купидон властва над Хадес.

Освен Купидон има и нещо вътре в нас, което ни кара да се влюбваме и винаги да сме отворени за нови обекти на нашите въжделения. Бекбеде казва: “Любовта трае три години”. И го закова в едно заглавие. Защо си отива любовта, щом толкова силно я искаме?

Ние всички сме емоционални номади. Скиталчеството е начин за набавяне на така желания адреналин, който може да обърка много планове, но именно неизвестността го прави незаменимо. Абстрактният пристан е сърцето. Когато теренът е беден на чувства и радости, вълнения,  уморяваме се от безплоден труд, но не спираме, а отваряме портите и потегляме. Отмората е в новото начало, това дава усещане за дом, където да подслоним емоциите си. А единственото, от което имаме нужда са големи приключения. Дълбоко в природата ни е заложено да търсим тучни пасища, където ще можем да нахраним и отгледаме чувствата си.

„Ти лека нощ ми каза, мила.
Но лека ли ще е нощта?
Щом  двама ни е разделила
Тогава тежка ще е тя.“
                                                         (Пърси Биш Шели, „Лека нощ“)

Едно равномерно, плавно, спокойно, регламентирано съществуване е добро, но е недостатъчно, за да ни кара да се чувстваме щастливи. А ако сме в съжителство с някого, действа убийствено на връзката. Отегчението ни кара да погледнем извън периметъра, в който сме.

Спомняте ли си кога за последен път бяхте на първа среща? Как красиво и романтично се видяхте и обрисувахте точно такива, каквито най- много искате да бъдете. Вдъхновяваща е тази възможност да започнем ново начало със самите себе си. Да извадим едно друго аз, да бъдем образа , който искаме да сме.

Любовта е мъка, страдание и все пак бленувана от всички нас. Има любови, устойчиви на болките като виното, което узрява с годините. Има и такива, които изглеждат свършени и цъфтят, и през есенните нощи и отново, и отново се разлистват.

Понякога е желаният пристан любовта, която центрира живота ни:

„Аз все ще те обичам, ще те нося
дълбоко като тежка котва в мен“.

                                                           („Градът“, Васил Костадинов“)

Как се влюбваме ли? Психолозите твърдят, че става чрез визуален контакт. Поне имаме оправдание днес, ако не сме в жадуваната клопка на любовен капан. Пандемии, рестрикции, виртуално общуване. Социалните мрежи знаят това, като ревниви любовници пазят територията си и ни обсебват все повече, искат ни чисти и умити от чувства, за да ни форматират по свой модел, оплитат ни изкусно в мрежите си, омайните им инстаграмски лайкове като песните на сирените край Арго[1], искат да приспят, да заместят общуването между човеците. Не, няма да се даваме. Ще се привързваме към себеподобните, за да се опазим от коварството, наречено виртуална реалност. Дано.

Жалим по любовта, когато си отиде. По отминали красиви мигове.

Помниш ли, помниш ли, моя Любов? Помниш ли страстта на младите ни дни, която ни жигосваше до болка? Насладата наша в любовните игри? Целувките на впити сочни устни, напукани до кръв от жарките целувки, телата ни силни, вибриращи от страст и любовен копнеж, изригването на кръвта, плът в плътта до забрава, а после миг блажен в нега, но кратка, мимолетна. И пак страстта! Тя палеше неугасими, бедствени пожари. Горяхме в тях! И изгоряхме. Остана само пепел. И ехо някакво, което ни отвръща, когато ни подгони жалба по отминали копнежи. На младостта ли само приляга любовта?

Благодарим ти, Купидоне, че даваш вкус на живота!

Facebook Iliana Alipieva | Instagram Iliana Alipieva

[1] Мит. Корабът, с който аргонавтите отплават за Златното руно.