Гостувам у най-добрата ми приятелка след двугодишна раздяла по неясни причини и закани никога повече да не я виждам. Уж сме се помирили. Аз съм с бебе, облечено в дънки и синьо (нали е момченце) пуловерче с избродирано коте с мустаци, в една ръка и сгъната, сива детска количка в другата, и изглеждам като всяка майка с малшанса да няма баба в наличност (тогава нямаше понятие гледачка) - уморена, недоспала, изтощена, изнервена. Уж се радваме на подновеността на дружбата ни. Острият й като бръснач език (това, за което я ценях най-много, защото ме приземяваше много успешно, щом политах безпочвено нанякъде) отключва насъбралото се напрежение и след нейното - “изглеждаш ужасно” и полароидна снимка за удостоверяване на твърдението, изпадам в състояние на такова самосъжалително обяснение и лея такива реки от сълзи, че мога да удавя целия квартал Младост, където се развива драматичната сцена. Дете. Ежеминутна грижа. Денонощна. Посвещаване. Пълно отдаване. Себеотричане. Вричане. Да, станала съм функция на някой друг, колкото и да съм си обещавала, че няма да го допусна. “И за какво го влачиш по цял ден с теб? (Ми на кого да го дам?) Я да видим колко интелигенто е това дете, твоето! Тони, къде е лампата?” Детето реагира на името си с неотразима беззъба усмивка, точно тази, с която природата дарява бебетата, за да ги направи неустоимо пленителни. “Къде е лампата?” Усмивка насреща. Така до десетия път. Все същата усмивка. И присъда - “Глупаво е това дете. Не знае даже къде е лампата. Като цял ден се мотаеш около него, поне на това да го беше научила.”(Предупредих за езика й, нали?). Светът ми пропадна изведнъж. Седем месеца се въртя в омагьосан кръг и ей това е резултатът. Амбицирам се. Една седмица тренировка. Сцена - моята приятелка у дома. “Къде е лампата?” Детето поглежда към тавана. Тържество! Мое. Следваща среща навън някъде. Щом я вижда, детето ми вдига поглед нагоре, без дори някой да го е попитал. Нещо ме жегва! Това ли направих аз? Дресировка? И за чия угода?! (Тя дори няма дете! Тук вече съм зла.) Веднъж доказала се, по-спокойна, си давам сметка за абсурдността на ситуацията. Гушвам малкото същество - най-любимото на света и му обещавам никога повече да не робувам на чужди стереотипи за това какво трябва да бъде, що касае моето дете.

Децата ни - най-големият дар - чудо на природата. Идват при нас, без да сме подготвени за тази роля, няма училище за родители. Действаме предимно интуитивно. Опитваме всеки ден, надяваме се с практиката да станем по-добри. Правим грешки. Сражаваме се. Губим, печелим, налагаме се, предаваме се. Поучаваме се. Или пък повтаряме все едни и същи модели. Ние, родителите полагаме началото в изграждането на личности. Пътят, по който избираме да възпитаваме децата си, трасира тяхното бъдеще. Фатално. Необратимо. Всеки ден форматираме, оформяме по наш образ и подобие. Колко е важно всичко разбираме, когато видим завършения продукт на нашите усилия. Направих ли най-доброто? Съмнението винаги е в нас. Това няма значение. По-важно е - дадох ли достатъчно обич? 

Харесвам много Емили Дикенсън. Толкова вярно е нейното:

“Стъпвай нежно,
защото ходиш по душата ми”

Честит празник на детето!

Facebook Iliana Alipieva | Instagram Iliana Alipieva