Здрави сме, щастливи, влюбени, успели, с подреден живот. Смятаме това за нормално. Понякога обаче животът ни поднася кисел лимон. Друг път дори - доза стрихнин. Първият въпрос е: защо на мен? Защото никой не ни е обещал безоблачно и слънчево съществуване. Страданието е неизменна част от житейския ни път. Разбираме го по емпиричен път.

Когато бяхме деца, се забавлявахме с една книга, наречена Вечен календар. В нея имаше всичко: от гледане на ръка, през зодии, до тълкуване на сънища. Някои от пророкуванията ставаха като пуснеш троха хляб върху разграфен кръг, та да видиш какво ти се пада по звездния календар. Пускахме толкова трохи, колкото ни беше нужно, за да стигнем до желания резултат.

Никога не ме е привличало предсказването на бъдещето. Не искам да зная какво ми носи следващия ден. Нека ме изненада. Не кроя и планове за далеко напред. Отдавна животът ме научи, че това не е възможно. Той си има своя траектория. Следва логика, която не винаги ми е понятна. „Животът е това, което ни се случва, докато си кроим други планове.“ Много мъдра поговорка.

Планина. Зима. На гости ми е младо семейство с двете си сладки дечица. Смях и глъчка огласят къщата. Каката на 9 години е много мила и грижовна към по-малкия си брат, който е на 7 г. Вечерята е готова. Обратно на очакванията, няма интерес към скарата и туршията, класиката на зимното меню. Хитът на вечерта е баницата със сирене – пухкава и мека, тъкмо извадена от фурната. Да знаех, да бях направила две. След вечерята играта продължава. Викам след децата да се обуят, че е студено по каменните стълби. Но родителите ме успокояват, че цялото семейство ходи така, без домашни пантофи винаги.

Тъкмо са се прибрали от Малдивите, разказват, където прекарвали доста време. Малко се наострям. Тия дечица не учат ли? Ами учат, нали сега е дистанционно обучението, та е лесно. Вярно, ама пък толкова време? Размишлявам върху приоритетите на младите родители, чудя им се на решенията, малко снобско ми изглежда това да прекарваш на екзотични, топли места почти през цялото време. Налягам си коментарите. С какво право мога да давам оценка на чужди постъпки?

На следващия ден сме вече навън, на зимна разходка. Групата ни е разделена. Аз, майката и момченцето сме от по-бавните. Правя им компания, макар да ми се иска да се движа по-бързо в снега, доста е студено. Детето ходи бавно, непрекъснато спира, макар с платнени маратонки!, гази из преспите сняг. Изумява ме мама, която е подбрала тези обувки за зимна разходка. Цялото семейство е с неподходящи обувки, въпреки че са дошли на планина.

Наблюдавам общуването между дете и майка. Тя е с канско търпение, говори спокойно, не го хока, че си мокри краката, изчаква го да се налудува, не го насилва да държи темпото на останалите. Въпреки че е млада, от нея лъха мъдрост и спокойствие. Мила и разговорлива, разказва, че би стояла на Малдивите още, но свекърът, с когото не са много близки, има Ковид и са дошли синът му да го наглежда. Малдивите са posh място, а тук в разказа някак липсва суетата на деня. Разказва ми, че не е активна в социалните си изяви, че живее обрано откъм общуване, което е странно и ми се струва като лека поза. 

Всичко върви лежерно, докато в един момент тя казва, че момченцето ѝ е пеперудено дете. Звучи толкова красиво, че за необременения ми с информация мозък, изглежда като красива картина. Младата жена, разбирайки моето невежество, ме въвежда лекичко в темата. Картината от прелестна, става хорор сценарий за много кратко време. Детето е с тънка като крила на пеперуда кожа, която при всякакъв допир образува неприятни мехури, които трябва да се спукат, от това стават рани, които са болезнени и трудно зарастват. Говори спокойно, ясно, без преструвки, без вълнения сякаш. Излага фактология. Разказва за ежедневието им. Не искам да си представя ада, през който преминава. Какво ѝ струва, само тя си знае.

Нещо стяга гърлото. Като майка много добре мога да си представя всички фази, през които е минал животът ѝ последните 7 г. Първо диагнозата. После бунтът. Ядът. Отказът да приемеш. Шамарите на реалността. Болката да гледаш детето, твоето дете, обречено на ежеминутни страдания. Дори милувката е болка тук, не наслада. Чувството за вина. Преосмисляне на всички ценности. Страхът. Приемането. Новият живот. Помъдряването. Реалностите. Любовта, онази, неизмеримата, на която всичко друго се подчинява, посвещаването, без което детето е обречено. Любов, много любов.

Мълча, за да не рева на глас. Наблюдавам ги. Хармонията между двамата е съвършена. Такава близост може да съществува само между майката и детето ѝ. Удивлявам се на природата, дала тази неизмерима с нищо сила на жената - да бъде майка. 

Опитвам се да преодолея шока си. Говорим си с малкия герой, за когото животът е непрестанна болка, остър режещ нож, чието острие реже безпощадно детското телце. Иска ми се да го прегърна силно. Не мога. Дори тази утеха не мога да дам, не толкова на него, колкото на себе си. Той е ведър и спокоен, свенлив, говори като зрял човек.

Вървим по зимния път. Вече не му придирям, че ходи бавно, дори не ми е студено. Искам само да му е добре на него. Сприятеляваме се. Ритуалното ми посвещаване в ранг „приятел“ включва разрешение мама да ми покаже специални кадри. Това са раните, които получава след като играе един час най-любимата му игра. Футболът! За него е готов на всичко. Мечтата му е да стане футболист. Раните са ежедневие. Важното и значимото е, че бил на терен с екип! Дори само при спомена, очите грейват. Щастлив!

Гледам оголените места, мо́рави и болезнени. Сърцето ми кърви. Не искам гласът ми да трепери и се опитвам да го овладея. Браво, герой си!

„Да“, казва мама с усмивка, „той вече е достатъчно голям и може сам прецени колко болка може да изтърпи за удоволствието да поиграе футбол. А после аз му помагам да спукаме мехурите и заедно плачем.“. Казва го с усмивка и мекота. Гледат се в очи. Двамата си имат своя свят, само техен. В него има много болка, много мъка, много обич. Майката и рожбата ѝ. Малкото чудо, което е носила под сърцето си, над което е треперила много безсънни нощи, лутала се е между надеждата на младостта и отчаянието на реалностите. 

Пъзелът се подреди, всеки елемент си отиде на място. И ходенето боси, и меката храна, която всички хапват, и Малдивите, където не трябват дрехи. Един живот обърнат към детето, нежното, крехко цвете, което само не може да оцелее. Саможертва, отдаденост.

Гледам жената пред мен. Сякаш озарена от някаква вътрешна светлина. Дълга черна коса, очи – маслини, лице без грим, слаба крехка фигура. А каква сила има! Една съвременна мадона, помъдряла от болката, с която живее непрестанно. Нейните рани не бива никой да вижда. Силата ѝ е за двама. Детето я гледа с обожание.

Искам да запазя този спомен, тази гледка. Малкият мъж и неговата голяма любов. Мама.

В техния свят няма потребност от много хора. Само любовта на няколко човека.

Благословена бъди, жена!