В операта “Джоконда” на Понкиели има кратко лирическо отклонение, балет, един от най-красивите музикални моменти завинаги: пред очите на зрителя преминават часовете на деня, разделени в пет части: зазоряване, ден, здрач, нощ и завръщане на утрото. След кратко въведение, арпежите за арфа представят блестящите струнни акорди, които възвестяват пристигането на зората. Птичите трели на дървените духови инструменти подсилват тези акорди, идва денят, красив до болка, после стакато фигура от ветровете дава знак за залеза на слънцето и прехода към вечерните часове. Дневната мелодия ще звучи още веднъж, преди да се появи легато мелодия на виолончелата, които пеят солово в хода на нощната част. След мажорния изгрев на струнните, денят се завръща като бурен кан-кан, който довежда „Танца на часовете“ до енергичен и вълнуващ финал.
Наближава нощта, най-чаканата през цялата година, в която часовете излизат на сцената в главна роля. Като танц с много специална ритмика, емоции и значение, танц, като мечти, копнежи. Когато часовникът отмерва мига, в който миналото и бъдещето се срещат. Вдишването на свежия въздух внася усещане за възраждане. Всяко преместване на стрелките ни приближава до полунощ, подава ни ритъм на надеждите. Аз, ти, другите сме част от този хоровод, със сърца, изпълнени с вълнение и трепетно очакване. На пръсти се измъкваме от минали моменти, усмихваме се на уроците, които научихме, или пък не, и притаяваме дъх в очакване на идващото. Магия има в това. Танцуване, ликуване и радост. Вълшебство. Изведнъж - миг мълчание. С финалните удари времето сякаш замира. Когато часовникът удари 12, танцът достига своя кулминационен момент. Фойерверки осветяват небето, хората се хващат за ръце. Часовете, танцуващи в светлините на нощта, ни държат събрани в магията на момента. След полунощ, когато вълненията утихнат, танцът на часовете все още продължава. Той прелива в рутината на деня, наситен със собствена мелодия на предизвикателства. Всяка седмица, всеки месец е стъпка, различен ритъм в плана на живота. Ние продължаваме да танцуваме, да напредваме, да растем, отстоявайки мечтите си.
Този танц е не само миговете, а и всичко, което идва след това. С всяка следваща стъпка, ние продължаваме да рисуваме своята история, пълна с надежда, любов и вдъхновение.
По часовниковата стрелка дните се повтарят. Означава, че сме достатъчно благословени да влезем в още една година, в която ни е дадено да бъдем. Мисля, че еуфорията е необходимост, за да държим умовете си ангажирани да не мислим за екзистенциални въпроси. Подмладени надежди. Ние, като човешки същества сме създания на рутината и навика, често забравяме стойността на днешния ден. Блажени сме да изживеем радостта, че имаме още един шанс днес да бъдем по-добра версия на себе си.
Монотонността убива. Дълбоко в сърцето си ние търсим някаква магия, която да ни освободи от това еднообразие и най-сладкото тук е, че понякога имаме късмет. Всеки ден си поставяме цели и се проваляме хиляди пъти. Някои хора са достатъчно велики, за да направят това, което трябва да се направи, без никаква външна сила или мотивация, но не всеки е такъв. Изтощаваме се, чувстваме се празни и тези неща, тези малки празненства ни изпълват с радост, подмладяваме се. Нуждаем се от причина, когато всичко това не успява да ни поддържа и това е, което ни държи - тези човешки заблуди. Тези мигове. Че нещо ще се промени оттук нататък.
Даваме големи обещания. 90% от времето, 90% от хората се провалят, но кога животът е бил спринт? Винаги е бил маратон и тези малки радости, малки празненства ни дават силата и целта да изминем няколко допълнителни километри. По пътя виждаме Дядо Коледа и чувстваме, че този човек ще изпълни желанията ни и ние го молим, смехът изпълва стомаха ни и мъката напуска сърцето.
Всички ние сме цигански души, които се лутат, за да намерят собственото си призвание или цели, когато сме изтощени или отчаяни, просто трябва да се съберем и да започнем отново, с повече енергия. Не всеки път и не всеки ще успее, но трябва да опитаме, трябва да продължим, трябва да се изгубим, трябва да се върнем у дома, трябва да започнем всичко отначало, всяка година, всеки ден, всеки път с тази надежда, че утре или следващата година или година след друга може би, просто може би ще стигнем до там.
За какво мислите, че са фентъзи драмите? Те ни казват, че чудовищата не просто съществуват, те дори могат да бъдат убити, дават кураж, карат ни да вярваме в Героя. Аз мога да бъда този герой.
Нашите заблуди са не по-малко от всякакви фантастични драми. Хората, на които възлагаме големи надежди, са реални като Дядо Коледа. Чакаме Коледа в търсене на белобрадия старик, защото тази фантасмагория е това, което прави живота ни очарователен. Романтиката се крие там, където има вяра, че можем да направим всичко, че пред нас има планина, но за първи път вярваме, че може да бъде изкачена.
Всеки знае това, но защо тогава всички поддържат надеждата си толкова голяма, че с малко магия всички проблеми ще бъдат решени?
Ние, хората си създаваме поводи за празнуване, за да заредим отново позитивността си. Всяка следваща година посрещаме с настроение, с екзалтация и възторг, готови да достигнем луната. В действителност това е състояние на ума. Веднага щом изминат тези еуфорични няколко дни, целият положителен заряд започва да избледнява, но какво пък, взели сме енергийно стимулиращ шот.
Тези поводи са ни нужни, за да започнем да ценим живота си, да бъдем ентусиазирани, да мислим свежо, отворени за новото около нас. В края на дългата изморителна година посрещаме следващата с мисълта, че ще бъде по-добра, ще донесе повече радост, ще ни даде възможности да изпълним напълно мечтата си. Затова настроението ни марширува бодро в приповдигнат тон, вдъхновение искри в очите, готови сме да достигнем луната, но в действителност това е просто в ума ни или както се казва, то е просто друго „състояние на ума“. Веднага щом изминат няколко дни/седмици цялата тази позитивност започва да избледнява, всичките ни цели се потапят в мъглата на делника. Започва да става като всяка друга година, която сме изживели, за да отпразнуваме следващата. И какво от това? Имахме живителна глътка оптимизъм, и е прекрасно! Още живея, още мисля; “ergo cogito: cogito, ergo sum”.
Днес си пожелавам все повече и повече да възприемам неизбежните герои и събития, които ме съпътстват като нещо добро: Така ще бъда част от света на онези, които правят нещата красиви и приятни. Amor fati: нека отсега нататък това бъде моята любов! Не искам да водя война на отрицанието. И нека моето верую да бъда по всяко време оттук нататък само „Да“!
Предстоят най-светлите празници! Честити да са ни!
Моят музикален поздрав към читателите е точно “Танц на часовете” от „Джоконда” на Амилкаре Понкиели в невероятното изпълнение на Летиция Джулиани и Ангел Корела.
Ще се насладите, обещавам!
Facebook Iliana Alipieva | Instagram Iliana Alipieva
